RSS

Ученикът Ламски

Да ви се представя…

Казвам се Иван. На единайсет и прочие… Узрял за въпроси от всякакъв характер. Мога да изваждам, деля и умножавам четирицифрени числа. Знам за опрашването на тичинките, размножението на мравките, пчелиците, поповите лъжици и вилици. Лъжа с лекота.

Мога да се правя на човек с разбити нерви, на болен от жълтеница, на кьорав, на куц, на гърбав и кривоглед, а ако се наложи – на хахо, досадник, луд за пенсия. Знам къде възрастните си крият парите – къде другаде освен в гардероба, под чаршафите, потниците и праните гащи!

Знам как се коли пиле. Скопявал съм нерез – по-точно: държах менчето с врялата вода. За ваше сведение, свинята-майка не я скопяват… Изтеглям четири метра корда от зелена гъсеница, от тия, дето се въдят по кайсиите и зарзалите. Мога да уловя гълъб от покрива на съседите и знам как да се отърва от злобния дядка – от съседа, искам да кажа.

Обичам да си плямпам със заядливи намусени старчета или с любознателна лелка-клюкарка, която се вълнува какво ядем у дома, тате пердаши ли ни или само така си псува на майка. Разбирам от болки в корема, отзад (от ритник) и при дишането. Например, за ангината…

Ангина е да пиеш ледена вода и да ти се надуят сливиците, да развиеш висока температура, да ти се повръща, да те затворят в стая № 2 на Втора градска болница, да ти бият инжекции три пъти на ден и за обяд и вечеря да ти сервират пюре от картофи… Пюре и само пюре до полуда, и то без сол.

Знам някои начини за предизвикване на разстройство, запек, мътен поглед и лош дъх. Ям сурова риба. Тебешир ям. Срещу два лева хрускам бръснарско ножче, а две схрусквам за три лева, щото едното е бонус.

Част от живота ми мина под знака на индийските йоги. Изкълчвал съм си крака, когато пробвах с финт да си го метна на врата. Тренирал съм източни и наши бойни изкуства: кьоку-моку, карате-марате, мариз и едно, на което ние тук му казваме шамарената фабрика.

Пукнах си лакътя, като пробвах със сила на волята да строша две керемидки една върху друга. Вече знам: силна воля ти е нужна преди да заблъскаш каквото и да било, но мен тогава нямаше кой да ми каже тая велика истина, та я изстрадах на свой гръб, на свой лакът, искам да кажа. Грешил съм, не е като да не съм грешил.

Грешил съм и никога не съм минавал метър, ами са ме били жестоко през устата, обаче съм в отлично здраве, ям с апетит и вярвам в щастливи звезди. Който страда, той постига.

Глисти са ми пили кръвта и стомашния сок. И пиявици също. Преживял съм косопад, разстройство от кисели ябълки. Косопад е, когато микроб ти опасе алаброса… е-е, като при оня вратар, Боби Михайлов, дето си присади за един милион долара нов алаброс, хем черен и къдрав.

Ега си! Един милион са много пари, много нещо, обаче ако си плешив, изсулен и мрачен тип, си заслужава да ти ремонтират фасадата, понеже красотата ще спаси света.

А иначе глистите са плоски, продълговатички, едни такива бледорозовички на цвят и мързеливо шават. Като ги усетих в гащите, притесних се, че червата ми сами са тръгнали да излизат…

Познавам тежкия характер на руските хладилници и телевизори. Разглобявал съм турска ютия, която вдигаше облаци пара. Вече не вдига пара, ами затиска хартиите в кенефа. Отварял съм с една гола отвертка и чук пералня “Аурика”, прахосмукачка “Тайфун”, домофонче. И “Тайфунът”, и “Ауриката”, даже огромният безстрашен на глед хладилник “ЗИЛ” престават да ти служат, бръкнеш ли в тях с отвертка, измлатиш ли ги даже лекичко с чук.

От стари боклуци печеният майстор-акъллия изобретява удобства за дома, за семейството. Някой път ще покажа как от миксер да си измайсторите вентилаторче за душните летни дни, а от японски касетофон – къщурка за кокошка-носачка или кафез за седем канарчета.

Руският телевизор “Електрон” например в мразовита зима идеално замества простото тенекиено кюмбе и служи вместо феерична лампа с трепкаща светлинка.

С голи ръце съм барал умряла змия, гореща маша и коприва. Пикал съм върху кабел за трифазен ток… и нищо не ми стана. Римувам стихчета. Дългокоси голи жени с цици или без цици и прочие рисувам умело.

Пес-помияр ме е хапал злобно. Въдил съм от семенца в кибритена кутийка цял таван с копринени буби. Тия буби ушите ми щяха да изядат – такъв апетит, да не им се надяваш! Не можех да им смогна на черничевата шума, с която се хранят.

Лайкучка по полята съм сбирал. Сушил съм липов цвят, но и семе за дини. От преяждане с пъпеши миналото лято такъв ефект ми се получи, ле-ле-е! Още изтръпвам, като си спомня, а в кенефа на двора следите още личат на метър височина.

Продавал съм чугун и стари вестници. Олово съм топил. На гергеф съм фъкал. Знам как се връзват конците, за да лети правилно хвърчилото.

С юмрук веждата са ми цепвали. С тухла главата са ми пукали и после ме кърпиха в хирургията със скобички. Крал съм млечна царевица нощем и череши хрущялки през деня, но и за зелени праскови съм си рискувал живота.

На бостана при краставиците с пушка-берданка ме уцели бай Вътко Краставичаря. Напълни ми гърба с английска сол и свинска четина. Измъчи ме, пустата му четина, сърбеж-сърбеж, та цяла седмица, но що да се кося, що да се сърдя! – на дядката такъв му занаятът, гаден.

По тепетата златни бръмбари ловя и ги продавам изгодно. Завирал съм се в меча бърлога, в мокра хралупа и чуждо мазе. И в помийна шахта – също. Сурнах се веднъж в ямата с лайната на двора у съседите. А от зор, мили братя, веднъж се хвърлих от покрива на триетажна сграда, понеже ония там бяха решили, че съм бил неканен.

И не успяха да ме пипнат… Бе хе-ей, альоу-у-у, как ще хванеш ти вятъра, ти вятъра можеш ли да го стигнеш? Зорът какво ли не прави!!!

Приятно е да съм жив, хем и много поучително. Обаче от възрастните само неприятности в моя живот. Полиция ме спипа, кога си седях в колата на бакалина. А пък веднъж се вмъкнах в москвича на Мустакатия, докато Мустакатия се бореше зад храста с госпожата на учителя ни по немски хер Шперплатоф.

Тя обаче слабо се съпротивяваше и Мустакатия веднага я тушира. Човекът така се беше объркал от радост, че я захапа за гушата и госпожата се въртеше и извиваше, и се кискаше злокобно като златолюспест гигант във високата трева край Гребната база, та чорапогащникът й се изхлузи. Лъщеше отдалеч тоя смешен чорапогащник като суха змийска кожа.

За другите от семейството…

Тате е хлебар. Тотю! Покрай баща с това просташко име и такава смешна професия какъв авторитет да имам, моля ви се?! Пък да беше жена, щях да казвам, като ме питат: “Мама е хлебарка”. У-у-ужаст, ужаст, ви казвам!

Хляб и юфка поне винаги ни се намират. Добродушен е Тотю като сом, но няма чувство за хумор. Пробвал съм и опитите завършваха с пердах. Голяма клечка можел да стане, да речем – министър по околните води, бедствията, страданията и авариите, отговорник за земетресения и проливни дъждове…

Но не му провървяло заради разни връзкари. Всъщност, малкият Тотко някога си бил „голямото БББ“ (бесният баш баламурник) на училището. А лафът за кутсузлията Тотю е за оправдание. По празниците ху-у-убавичко си пийва и прави шоу, ама той не го съзнава като шоу.

Няма чувство за хумор, нали ви казвам!

Като изтрезнее сутринта, терзае се: ”Ама това аз ли съм го направил! Не може да бъде. Аз не съм такъв човек”.

Мама могла да стане българската Мая Плисецкая. В името на спокойния семеен живот обаче не се върти на нокти по световните сцени, отказала се от славния живот, понеже ненавижда скитане по световните сцени като влашки копанарин с пет огромни куфара в ръце и три кутии с модни капели през рамо.

Откак се помня, седи си мама на задника в кухнята, вари боб и леща и плете пуловер след пуловер. Клиентът весел отлита с новичкото плетиво, а я да видя ще познаете ли кой износва развлечените стари пуловери и фланели, кой?

Ясно е кой.

Замазват ми очите: “Ах, че го отваря тотювата жилетка! Ау-у, цял Стефан Данаилов сякаш е влязъл вкъщи!”

От мен да знаете – това възрастните са големи шмекери. А бе, гледа те и лъже-лъже-лъже… без да му мигне окото, па се и дразни, ако се усъмниш.

Юлия ми е сестра. Още е на четири годинки и половина, но един ден зарад нея ергени ще препикават край къщи. Тъй си говорят у дома. Засега Юлия пищи, че й се полага най-голямото парче от коледната питка с късметите, най-сочният къс от тортата. И какво да правя, нали ми е сестричка! – отстъпвам, понеже съм си жентълмент.

Какво е жентълмент ли? Ами жентълмент е да целуваш ръка на мацката, да я гледаш като натровен, лигаво да й шепнеш „маце-маце“, а пък да си си чистокръвно говедо, същински депутат Янко Баташки, дето се биеше като глиган в Народното събрание.

Такива ми ти работи.

Накрая – за Гица… Гица е с коси на кок. Гледа втренчено и сумти като хайдутин-народен закрилник. Понеже е превтасала мома, пада си по ККК (котки, кафенце, клюки). Мечтателна. Цял следобед може да наблюдава кой къде отива, как отива, защо отива и каква му е тайната цел.

Ако ви интересува съседът Ставри по коя се кокори, хубавицата Донка край кого се усуква и се кемери, търсете леля ми. Бедствие за нас е, че си няма съпруг, на когото да услажда живота.

Жали я и съседката Коца, оназ Коца, дето все пере, все простира, а хлапенцата й все до вежди оплескани. Като си няма мъж, Гица мен измъчва. Мре да поучава: “Я, Ванчо, гурелите си изчисти! Не тикай трохи под чергата! Що плюйш като камила, бе лайнарин!”

За нея секс е забранена дума, а чуе ли думата призерватифт, изпада в истерия: кълне, плюнки хвърчат из цялата стая. „Лайнарин“ й е любим лаф. Ще рече, например, за някой си Гиньо Ганев: “Виж го па оня стар лайнарин как дреме и ачик спи баш на трибуната!”

Преяде ли, Гица изпада в тежка депресия: зяпа в тавана и жално мърмори: “Тоз апартаме-е-е-ент откога не е боядисван! Тез тапети мухите ги засрали. Че бива ли таквоз нещо?”…

Леля работи в детската градина срещу нашата къща. Няма си рожба, обаче като всяка даскалица по света досажда на хората как от милото си палаво детенце да получат досаден тъпоъгълник.

Гица е по-малка сестра на тате, но аз съм се метнал на маминия род, откъснал съм, казват, главата на някой си вуйчо Гълъб от Перущица. Как е станало това откъсване обаче представа нямам. Някой ако знае, да каже.