RSS

Category Archives: Литература

За авторски материали, анализи, представяне на автори и произведения.

Колко слепци са нужни, за да се види истината

miscellaneous

„ …Но обяснението си е обяснение, а историята – история. И тя следвала своя начертан от закономерностите път. Източна България (както вече беше показано, поради византийско коварство) се предала. Тогава Самуил и неговите братя продължили държавосъществуването в Охрид, но за този си грях и до днес се въртят в гробовете си и се чудят какво да правят. Историците от Скопие с основание обвиниха Самуила, че е идейно неподкован и като такъв не знаел своята народност, затова се наричал българин. И действително, неосъзнат национално и объркан идейно, този серсемин не знаел какво иска – да се нарича български цар, когато му предлагат славното македонско царство, трона на Александър Велики и антично достолепие.
Но по това време не само Самуил бил несъзнателен. Още по-необразован бил византийският император Василий. Ето как една нова хроника, открита напоследък в един скопски манастир, изобличава неговата заблуда: „Един ден Василий тръгнал срещу Самуила, великиот цар Македонски, и случайно го надвил. Заловил 14 хиляди македонски и им извадил, мерзавецът очите. Тогава бил наречен Василий Македоноубиец.”
След този документ споровете стават напълно безпредметни.
Българите много се уплашили от случилото се. След като разбрали, че дори великите македонски царе не могат да обуздаят византийското коварство, сключили договор с Цариград за двувековно робство…”

Н. Веранов, „Краткосмешна история на България”

Там, където се навдига презрението, хуморът се превръща в сарказъм, по същия начин духовността, преминала през ситото на гнева става сатира. Ако е вярно, че историята се пише от победителите, то какво е победата на съвременна „Македония”? Това е толкова абсурдно, колкото евентуални претенции от страна на италианското правителство към юриспруденцията на Южна Англия. В крайна сметка, провинция Британия е било под върховенството на Рим в продължение на 400 години. Персия и Индия са били под контрола на Александър Македонски за по-малко от десетилетие. Връщаме се към абсурдния виц „Луно, Луно, земльо македонска, пак ли ке те делиме?”.

Българо- македонските отношения винаги са напомняли историята, в която две жени претендирали за майчинство на едно дете, а цар Соломон трябвало да отсъди коя от тях е права. Мъдрецът им заложил капан. Отсъдил, че казусът е сложен и че в името на справедливостта детето трябва да бъде разсечено, а всяка от жените да вземе по една половинка. Натрапницата се съгласила, но истинската майка се разплакала: „Умолявам ви, дайте го на нея, само не го наранявайте”.

Българският народ е толерантен, адаптивен и може би твърде сговорчив. Вероятно причината е в безбройните управления, с които е трябвало да се примирява, както правим това и до днес. За съжаление (или за щастие), тази национална черта е останала в хинтерланда. Центробежните сили обаче сполучливо са я изтрили от етносите, технически български, останали извън Обетованата за бежанците от 1912 г. земя. Иронията понякога е неуместна, защото това, което България е за Балканския полуостров може да се сравни с ролята на Германия за Европа или с Русия за света. Вътрешността, хинтерландът винаги се стреми към разширение, периферията от своя страна се опитва да потиска своята вътрешност. Балансът се превръща в средство за постигане на цел, по-незначителна от предишната.

Друг любопитен пример представлява бившата британска империя. В основата си островът е бил периферия и с безкрайните си опити за потискане на вътрешността стигаме да абсурда, че империята отново е завладяна от собствените си колонии. Една кратка разходка в Лондон би показала някои любопитни ситуации. Нека го илюстрираме с пример. По време на обедната почивка лондончанин пита случаен минувач колко е часа. Другият му отговаря с въпрос: „О, и вие ли сте англичанин?” Същият въпрос, но по-плахо зададен бихте могли да чуете и в Охрид или Скопие: „И вие ли сте българин?”

Без значение е кой носи вината за сегашната ситуация – Йосип Брос Тито, Георги Димитров, Сталин, Великите сили или Вселената като цяло. Това води единствено до парадоксите на „защо” и „как”. „Защо” ни води в лабиринта на причинно-следствените връзки, а „как” в най-добрия стил на номинализма напомня за Пиер Абелар и неговото „Човек трябва да знае, че водата е студена, а огънят горещ, останалото е ерес”.

Интуицията подсказва, че е много по-благоразумно да погледнем какво стои пред нас в бъдещето, да поправим каквото можем, да стигнем където трябва. Би било крайно да се приеме, че „Македонски въпрос” не съществува. Също толкова крайно е този въпрос да присъства като авансцена. Вероятно най-добрата стратегия е хората да бъдат оставени сами на себе си, тъй като дори и сега ние говорим един и същи език, ядем еднаква храна и с еднакво удоволствие се отправяме към близката механа, кръчма, кафана или както щете ги наречете. Когато седнем на една маса, ни вълнуват едни и същи неща и говорим като равни с равни. Ако някой все пак реши да политизира етнос или вяра, добрият отговор е: „Убий простака с мълчание”.

Мълчанието е отговор на всичко и на нищо, но един абортирал интелект е само нищо и заслужава подобно отношение. Всъщност дали Самуил е бил български или македонски цар е без особено значение. По исторически данни Трансилвания е била част от българската държава в продължение на 300 години, но това едва ли е повод Влад Цепеш да се счита за национален герой на България. В същия смисъл Самуил не може да се нарече пряк потомък на Александър Велики. Завистта на провинцията към метрополията търси всякакви изразни начини, а когато липсват аргументи, прекроява се историята.

Не би трябвало да забравяме и още нещо в чисто синхронен план – България бе приета за член на Европейския Съюз, а Македония не е. Най-вероятно европейските историци, които бледнеят в светлината на македонските умове, не са дооценили факта, че Македония разполага с културно-историческо наследство, далеч надхвърлящо въображението на българите. Трябва да им се прости. Те не са македонци. В този смисъл въпросът защо македонските граждани се натискат за български паспорти граничи с ирационалното.

Историческата лингвистика ни предлага любопитния термин „балканизация”. С чисто физически термини явлението може да се обясни като социална форма на ентропия – разпадането на обособени етноси в по-малки общности, общностите в групи, групите – в индивиди. Процесът е естествен, тъй като всяка по-сложно форма било на биологично, социално или културно ниво се стреми към възможно най-ниското съпротивление. Колкото по-ниска е една форма, толкова по-стабилна е тя. Единственото, което може да се противопостави на този процес на фрагментация е обединението на силите срещу изолацията. Надеждата покълва от това, че може би македонските историци ще приемат факта, че не са един атом в изолирана вселена, а са част от сложния комплекс на силите, които се стремят към възход. Един човек, поставен в пълна изолация неминуемо деградира за две или три години, едно семейство се разпада за десетилетия, един народ, поставен извън досега на другите би издържал с векове, но краят неизменно е един и същ. Любопитен е примера с първото норвежко поселение по бреговете на Гренландия. Тази колония е съществувала в продължение на 200 – 300 години, но след безкрайните северни войни все по-рядко и по-рядко акостирали кораби край зелените брегове. Петдесет години след отплаването на последния кораб край бреговете на Гренладия спрял случаен исландски кораб. Моряците открили запазени селища с техните улици, къщи и църкви, пред прага на една от които намерили трупа на възрастен мъж. Това бил пасторът, отслужил последната литургия в последния град. Разбира се, в конкретния случай това не би се случило в Македония. Те все пак са заобиколени от жизнени народи. Поуката обаче остава. Ако не могат да са като нас, нека ни следват, да ни водят, ако са по-добри.

София,
03.03.2009 г.

Advertisements
 

Прощално писмо на писателя Габриел Гарсия Маркес

Сигурни сме, че много от вас са попадали вече на това писмо, но съдържанието е красиво и стойностно и бихме желали да го добавим към колекцията на блога. То е публикувано още през 2004 година, а в случая го копираме от Truden.com, където е изпратено от  savitri.

~ ~ ~

Габриел Гарсия Маркес се е оттеглил от публичния живот по здравословни причини – рак на лимфните възли. Състоянието му се влошава с всеки изминал ден. Прощалното писмо, което следва, бе изпратено от писателя на неговите приятели.

~ ~ ~

Ако Бог забравеше за момент, че съм една парцалена кукла и ми подареше късче живот, може би нямаше да казвам всичко, което мисля, но със сигурност щях да мисля всичко това, което казвам тук.

Бих придавал стойност на нещата не спрямо това колко струват, а спрямо това, което означават.

Щях да спя малко, да мечтая повече, защото за всяка минута, когато затваряме очите си, губим 60 секунди светлина. Бих продължил, когато другите спираха, бих се събуждал, когато другите спяха. Бих слушал, когато другите говореха и колко бих се наслаждавал на един хубав шоколадов сладолед!

Ако Бог ми подареше късче живот, бих се обличал просто, бих лежал по очи пред слънцето, оставайки непокрито не само тялото си, но и душата си.

Боже, ако можех, бих изписал омразата си върху леда и бих чакал да изгрее слънцето. Бих изрисувал върху звездите с вдъхновението на Ван Гог едно стихотворение на Бенедит, а песен на Шерат би била серенадата, която бих подарил на Луната. Бих поливал със сълзите си розите, за да почувствам болката от прегръдката им…

Боже, ако имах едно късче живот… Нямаше да оставя да премине дори един ден, без да кажа на хората, че обичам, че ги обичам. Бих накарал всеки мъж и жена да повярват, че са мои любими и бих живял влюбен в любовта.

На хората бих посочвал колко грешки правят, като мислят, че спират да се влюбват, когато остареят, без да разбират, че остаряват, когато спират да се влюбват! На малкото дете бих дал крила, но бих го оставил само да се научи да лети. На възрастните бих показал, че смъртта не настъпва в резултат на преклонната възраст, а в резултат на забравата. Научих толкова неща от вас, хората… Научих, че всички искат да живеят на върха на планината, без да знаят,че истинското щастие се намира в начина, по който изкачваш стръмния склон. Научих, че когато новороденото за първи път стисне в малката си длан пръстта на баща си, го пленява завинаги.

Научих, че човек бива оправдан за това да гледа другия отвисоко само, когато трябва да му помогне да стане.

Винаги трябва да казваш това, което чувстваш и винаги да правиш това, което мислиш. Ако знаех, че днес би бил последният път, когато щях да те гледам как спиш, бих те прегърнал и бих се помолил на Господ да мога да стана пазител на душата ти. Ако знаех, че това ще бъде последният път, когато те гледам как излизаш от вратата, бих те прегърнал и бих ти подарил целувка. Ако знаех, че това е последният път, когато ще чуя гласа ти, бих записвал всяка твоя дума, за да мога да ги слушам отново и отново. Ако знаех, че тези са последните моменти, когато те виждам, щях да ти казвам “обичам те” и нямаше глупаво да мисля, че ти вече го знаеш.

Винаги има едно утре и животът ни дава и други удобни възможности, за да направим нещата така, както трябва, но в случай, че направя грешка и ни остава само днес, бих искал да ти кажа колко те обичам и че никога няма да те забравя.

Утре-то не е гарантирано за никого – нито млад, нито стар. Днес може да е последният път, когато виждаш хората, които обичаш. Затова не чакай повече, направи го днес, защото ако утре-то никога не дойде, със сигурност ще се разкайваш за деня, когато не намери време за една усмивка, една прегръдка, и беше много зает, за да направиш действителност последното им желание. Дръж тези, които обичаш, близо до себе си, кажи им шепнешком колко много имаш нужда от тях, обичай ги и се отнасяй с тях добре, намери време да им кажеш “извинявай”, “прости ми”, “моля те”, “благодаря” и всички думи, изразяващи любов, които знаеш.

Никой няма да се сети за скритите ти мисли. Поискай от Господ силата и мъдростта, за да ги изразиш. Покажи на приятелите си какво означават за теб.

~ ~ ~

 
Вашият коментар

Posted by на 20 ноември, 2008 in Литература

 

Етикети: ,

ЛИЧНОСТИ: МИХАИЛ БУЛГАКОВ

МИХАИЛ БУЛГАКОВ
Ролята на цензурата
като катализатор за създаването на романа “Майстора и Маргарита”.
Приложение:
Живот и творчество, белязани от цензурата.

Bulgakov/Truden

“ Най-добрата цензура е забравата”
Анонимен автор


Също както в древното китайско проклятие, Михаил Афанасиевич има “честта” да живее в “интересно време”. Защото края на ХIХ и началото на ХХ век безспорно е един от най- бурните, размирни и спорни периоди в историята на човечеството. Именно този период формира авторския облик на Булгаков.

М.А. Булгаков е своего рода феномен за съветските времена. Още в младежките си години той ненавиждал идеята да се пише по “социална поръчка”. Във времена, в които конюнктурата и страха погубват не един талант и не един блестящ интелект, в писмо до правителството от 1930 г. той пише: “… Дори не съм правил опити да напиша комунистическа пиеса. Предварително знам, че няма да се получи…”. Подобна невероятна смелост може би се дължи на това, че Булгаков никога не е отстъпвал от творческите си позиции и от идеята да бъде самия себе си и в най-трудните моменти. А такива той има много, точно защото подобни позиции тоталитарния апарат не може да допусне. Булгаков изпитва на гърба си ужасния натиск на мощната административно – бюрократична система от сталинските времена.

Творчеството на М. Булгаков е явление в руската и световната художествена литература на ХХ в. В аналите на “протестната” литература едва ли има по- блестящо и нестандартно произведение от “Майстора и Маргарита”. Михаил Бугаков сътворява своя шедьовър през 30-те години на ХХ в., във времето на войнстващ сталинизъм, когато на практика всичките му произведения са забранени.

Странно е, че в една игра на авторство като че ли именно цензурата е “виновник” за раждането на “Майстора и Маргарита”. Защото създаването на подобно произведение не би било възможно в едно свободно и демократично общество, в което потъпкването на човешките права и ограничаването на личното мнение са наказуеми. Ако такова общество изобщо може да съществува. Един писател, формиран в подобно общество никога не би постигнал студената самота. Да си сам е донякъде сходно с това да си цензуриран, гениален и отхвърлен.

Стигаме и до обратната страна на медала. Ползата от цензура. В нашия език е влязла любопитната латинска дума “ценз”. Влязла е като нещо положително. Добре е да го притежаваш. Лошо е, ако ти липсва. В своя “Сатирикон” Петроний оставя името си на цензор: Arbiter Elegantiae – Ценител на Изящното. Историята е любопитна, самият цензор се самоубива, за да каже на тогавашният силен на деня, че “предпочита да слуша воя на Орфо в сенките на Хадес, отколкото скимтенето на Нерон в опитите му да е велик артист.” Цензурата е добра, препоръчителна е. Когато не се прекалява с нещо добро. Хората имат необичайната склонност да определят себе си чрез нещастието и страданията. Не е новост, че най-добрите постижения човешки се създават във време на терор, смърт и … цензура. Вярно, Втората Световна Война ни даде Холокоста и атомното оръжие, но ни даде и атомните електростанции. Ако не бе немската цензура, може би нямаше да я има и Теорията на Относителността. Ако го нямаше Сталин, къде щеше да е Булгаков.

При Булгаков, с риск да прозвучи като клише (самата фраза вече е клише), идеята за човешката свобода е провокирана от лично изстрадани истини. Свободата и нейното разбиране е една от основните идеи в “Майстора и Маргарита”. Същата тази възвишена, идеализирана свобода, за която мечтае и ще мечтае човечеството. Свободата, на която са посветили безсмъртните си произведения гениални майстори на перото и четката. Свободата, заради която се е проливала кръв в многобройни войни и революции. И свободата, с която не знаем какво да правим. Нашата независимост е и наша отговорност. Ние не обичаме да поемаме отговорност. Тежи ни.

Самият Хегемон на протектората Юдея пита “Що е истина?”. В романа на Булгаков той не го разбира, както не го разбра и в действителността. Човечеството не иска истина, а цензура. Тя прави живота по-прост, разбираем. По-лесно е да си с течението, отколкото да си самото течение. Тези, които са искали нещо друго, трето, не е трябвало да се раждат. Трети избор просто не съществува.

Свободата в тоталитарното съветско общество е преследвана, ограничавана, отричана, смачкана. Преследванията и забраната на произведенията му принуждават автора да скрие своето анти-сталинистко послание зад воала на една объркана алегория за борбата между доброто и злото. По този начин именно условията на ограничаване формират двойнствения сюжет на “Майстора и Маргарита”.

Друга основна идея в романа е проблемът за доброто и злото. Защото в света наистина съществува зло и толкова често тържествува над доброто. Побеждава го, променя го, изкривява го, превръща го в свое огледало. А човекът явно обича да твори злини, но не както и да е. Прави го в ореола на своята праведност. Иска ни се да защитим грешките си в светлината на факта, че тези, които сме наранили са си го заслужили. И никак не е удобно, когато добрият човек, когото сме халосали по главата с нещо тежко започне да пита “Ама как? Ама защо?” Ето пак цензурата. Тя помага, за да не се задават излишни въпроси.

Във всички времена тези въпроси са вълнували големите умове но човечеството. И днес, редом с прогреса в обществото, се сблъскваме с все същите човешки пороци, непромеменени, непроменящите се- лъжа, лицемерие, предателство, кражба, бездуховност. При Булгаков тези проблеми са поставени с особена острота, защото целия му живот е обърнат наопаки, омърсен от тържествуващото по онова време в страната изначално зло.

В такива исторически условия авторът създава «Майстора и Маргарита». В своята история Булгаков обрисува Москва през 20-те и 30-те, най-трудните години след революцията. Това е времето на НЕП-а, на “електрификацията + съветска власт”. Годините, когато ОПОЯС създава основите на съвременната лингвистика, а Данаил Хармс трогателно описва летящите бабички. Остап Бендер е все още в търсенето на “своя милион в чинийка със синя ивица”, а И. Илф и Е. Петров са във възторга на онова “което тепърва има да стане”.

Време, когато са изтривани цели културно-исторически пластове, които не се вписват в схемата на партийните идеолози. Руското изкуство от началото на века, творчеството на модернистите от 20-те години, става на практика недостъпно. От библиотеките се изземват книгите на руските философи-идеалисти, репресирани са летератори и писатели емигранти. Подлага се на гонения творчеството на С.Есенин, А. П. Платонов, О. Э. Мандельштам, живописта на П. Д. Корин, К. С. Малевич, П. Н. Филонов. Разрушават се паметници на цър¬ковната и светската архитектура: само в Москва през 30-е г. са унищожени Сухарева башня, храма на Христос Спасител, построен с волни пожертвования в чест на победата над Наполео¬н, Червената и Триумфалната порти, манастирите Чудов и Воскресенский в Кремъл и множество други паметници, създадени с таланта и труда на народа. Внезапно много представители на същия този народ стават, незнайно защо, “врагове”.

Арестите на така наречените “врагове” през 1935—1936г. нарастват в геометрична прогресия, през 1937 г. достигат апогея си, за да затихнат (но не са окончателно прекратени) през 1939 г. За тези години са репресирани 1108 от 1961 делегата на XVII конгрес на ВКП(б), около 40 хил. от 80 хил. офицери. Огромни загуби понасят научната, техническата и творческата интелигенция, също така духовенството (от 1930 г. Нататък са закрити 90% от църквите). Общото число на репресираните достига 2 милиона души. В западната историческа литература събитията от тези години често се наричат “Големия терор” и “Великото безумие”, т.е. действия, за които няма рационално обяснение. Интересен е и факта, че чистката върлува най-често измежду членовете на партията. Ако един безпартиен има шанс от 50% да попадне в затвора, то за отговорен партиен другар съотношението вече е 75%, а за кадрите от управляващата олигархия то вече е 90%. Има един единствен, за когото вероятността граничи с 1. Не е Булгаков, а неговият личен цензор Сталин. Но той не отива в затвор, нито в изгнание, нито пък на разстрел, доколкото знаем от историята. Още една от ползите на цензурата.

В такава обстановка Булгаков работи над романа си, при това с ясното съзнание, че той едва ли ще бъде издаден. Извикан от въображението му, пред нас се разгръща един кошмарен свят на фантастични характери, обезумели бюрократи и невъзможни социални експерименти, едновременно комични и ужасяващи.

Основният персонаж в романа е самият Сатана, който се появява на сцената зад маската на чуждестранен съветник, представящ се за професор по черна магия на име Воланд. Придружен от оромен говорящ котарак и “преводач” в карирано сако и напукано пенсне, Воланд хвърля в смут Москва, а след него шестват хаосът и опустошението.

Bulgakov/Truden

В началото Воланд предсказва обезглавяването на известния редактор Берлиоз, а когато това наистина се случва, окупира апартамента му. По неведоми пътища той изпраща един дребен бюрократ в Ялта, друг пък мистериозно изчезва почти напълно, с изключение на костюма, а неколцина са ужасени дотам, че настояват пред властите да бъдат прибрани в добре охранявани затвори, в името на собствената им безопасност.

Единственият свидетел на появата на Воланд, посредственият млад поет Иван Бездомни, е въдворен в психиатрична клиника. По същото време, в същата клиника живее истинският обект на посещението на Воланд, автор на непубликуван роман за Пилат Понтийски. Съдбата изглежда не е лишена от чувство за хумор – Булгаков умира забравен като своя Майстор. До него е само Маргарита – и последните му думи: “Нека знаят”.

Bulgakov/Truden

Майсторът, както той сам се нарича, е доведен до лудост от опустошителните рецензии, отхвърлящи произведението му. Той е пречупен и омаломощен не само от жестоката критика на издателите, но и, както намеква Булгаков, от преследвания на политическа основа. Зад образа на Майстора се крие самия автор, преживял на собствен гръб гоненията и нападките на критиците и давлението на сталинския цензурен апарат.

Два паралела съществуват в световната литература. Дон Кихот и Санчо Панса (б.м. мнение на Клео Протохристова за аналогия между двата романа и основните протагонисти) – Сервантес също е бил цензуриран в Англия. Вторият е роден продукт. Христо Смирненски със “…съпруг бе мракът, глупостта пък булка ….. роди се не дете, а зла свекърва и цензура се назова.”

Алегорията на Булгаков не би могла да остане нецензурирана. Дяволът не е съвместим с атеизма на времето, Ха-Ноцри е мистика, древен Йерушалаим е пропит с “опиум за народите”, а на всичкото отгоре Пилат поразително прилича на отговорен партиен другар, който си “измива ръцете”.

Историята на Пилат е вид паралелно повествование, което приема различни форми в романа на Булгаков. То се явява ту като ръкопис в ръцете на Маргарита, тайнствената любима на Майстора, ту като сън на лудия поет Бездомни, ту като исторически достоверна случка, разказвана от самия Воланд. То е като сребърна нишка, просветваща в различни участъци от тъканта, а във всеки проблясък читателят вижда различна трактовка на проблема за свободата.

Провокиран да види сцената от всевъзможни гледни точки, читателят започва да се замисля кой всъщност е истинския автор на тази история. Основният роман и този на Майстора завършват по един и същ начин, превръщат се в една книга. Майсторът и Булгаков се сливат в едно. Това са само два от въпросите, за които Булгаков провокира съзнанието на читателите в един уникален роман, в който историите се съдържат една в друга като руски матрьошки. Неговият Дявол е не само занимателен и интересен, той е справедлив и необходим – “Какво щеше да прави вашето добро, ако злото не съществуваше и как щеше да изглежда земята, ако от нея изчезнат сенките?”

Въпреки, че посланието е скрито зад маската на фантастиката, Булгаковата сатира е безпощадно реалистична и конкретна, тя е исторически и психологически достоверна; времето, градовете и хората се вместват в живописна и убедителна картина и неслучайно се раждат изрази като “Булгаковска Москва” и “Булгаковски Киев”, забранената почва, от която по-късно ще възкръснат “Децата на Арбат” и “Ракова болница”.

Романът, съвсем обяснимо, вижда бял свят чак през 1967 г., почти три десетилетия след смъртта на автора. Все-още стои въпросът дали светът е бил съвсем готов за тази книга през 30-те години. При условие, разбира се, че е узрял за нея днес. Все-пак опитите на цензурата да обрекат автора и произведенията му на забрава не се увенчават с успех. Сбъдват се думите на Воланд – “Ръкописите не горят”.

Шокираща, затрогваща и невероятно забавна, книгата не прилича на никоя друга. “Майстора и Маргарита” е различна книга при всеки нов прочит.

Цензурата също е форма на творчество. Изкривено, да, плагиатстващо, неспособно да роди нищо от себе си, но все пак… Сенките на Булгаков са неговата собствена несигурност, забраните, с които не се е справил, табутата в собствените ни съзнания. Сигурно е само едно – земята привечер не винаги е така очарователна.

 
Вашият коментар

Posted by на 5 октомври, 2008 in Литература

 

Етикети: , , , ,

Коран

Работата е писана през 2005 по зададена (или по-скоро натрапена) тема в курс по философска антропология. Спомням си, че дълго обмислях какво положително може да се каже за исляма и дали изобщо има нещо положително в него. Както у всички балкански християнски народи, а дори и в по-голяма степен, у нас- българите се наблюдава една наследена неприязън към последователите на тази религия. И няма как да е другояче. Всички знаем историята си.
С нарасналото в последно време етническо напрежение в България подобен род четиво би могло да предизвика взрив от недоволство. Повярвайте, не това е целта, а по-скоро да се запитаме доколко познаваме съседите си, доколко толерантни сме ние самите и да си спомним, че принадлежим преди всичко към човешката раса и чак след това към дадена религиозна общност.
Авторът не ангажира никого с мнението си, по-скоро би желал да гледате на работата като на това, което е, а именно есе и нищо повече.
08.09.2008 г., София

Човекът според Корана

И тогава Аллах го попита:
– Колко време спа?
А той отговори:
– Час или минута.
А той бе проспал сто години.

Ислямът винаги е бил основан върху идеята, че творението следва да се подчинява на господаря си. Мъжът на Бога, жената – на мъжа, детето – на жената. Необичайното в ситуацията е, че Богът не изисква нищо. Един груб препис на Тора, стария завет на юдеите и на християнския нов завет не прави нова книга. Преписана книга просто затвърждава стари ценности.

Човекът, най – често свързан с тези ценности, обикновено се асоциира с желанията си. Патриархатът създава поколение, считащо жената за вещ. Върху пластовете от култура мъжът в исляма трябва да докаже своята пригодност. Независимо от това свещеният Коран твърди, че мъжете са длъжни да отдават на жените “необходимата им част” и са в правото си да се разведат, спазвайки правилото от 4-та сура “Развеждам се, развеждам се, развеждам се”. По- интересното обаче е, че много по-старият матриархат дава право на съпругата да се изплюе в обувката на мъжа си, което отново ни връща към Тора. Мъжът, в този случай, добива името и дома на заплютия, много сходен обичай с този на евреите.

Западните култури често подхождат със снизхождение към обичаите на арабския свят. Не трябва да забравяме обаче, че именно на тях дължим цифрите, геометрията, математиката на Авицена (Ибн-Сина), увеличителното стъкло, барута, внесен през Китай и изящната лирика на Омар Хаям.

Съвременната култура счита, донякъде основателно, че отношението на исляма към жените е деспотично. Тези, запознати по- добре с корените и традициите на културата на ислямския свят са съвсем наясно с факта, че това не е точно така. Грешките на западната цивилизация са се наслагвали с векове върху култура, която тя не е разбирала. Аятоласите в Иран или муджахидините в Афганистан просто са допринесли още малко към нашето неразбиране.
В първичния си вид културата на исляма звучи като “Рубаят”:
“Любима, тъй те е изваял небесноръкият грънчар,
Че ако я сравня със тебе, луната няма капка чар.”
Не смятам, че човек който може да каже това (Омар Хаям) е женомразец.

Интерпретациите върху мъжкото самосъзнание, сведени към Корана, са ограничени. Също толкова, колкото интерпретациите, сведени до Библията. Никой няма правото да критикува тези две книги. Неща, които оформят световната история, се наричат факти. Факти, които са не по-малко свързани със създаването на атомната бомба или с войната в Ирак. Коранът ни дава същото – начинът, по който осъзнаваме себе си.

Хрониките твърдят, че Мохамед е забранил на мъже и жени да ядат свинско месо (обяснимо е, предвид температурите в пустинята), също така е забранил консумацията на спиртни напитки, при това с изричното условие, че ако капка вино падне в кладенец, то той трябва да бъде затрупан с пясък, а ако върху него израстне трева, овците не трябва да я пасат. Е, вярно, злите езици твърдят, че Мохамед, който страдал от слаб стомах, повелил последното след едно препиване с вино и последвалата го ужасна нощ.

Само че Мохамед никога не е отричал правото на човека да бъде сам себе си и да се бори за правото си на съществуване, погрешно интерпретирано в ръката на Джихада (Фатима, Али, Хасан и Хюсеин и Мохамед – показалеца), промиващ мозъците на мъже от изток и запад с идеи, които не трябва да се следват.

Връщайки се към началото, една книга препрочетена, виждаме човека, вярващ в христянство или ислям, търсещ себе си без шанса да открие нещо повече. Този човек е заспал в съня на безбройни векове, но когато се събуди той открива факта, че е спал само минута или час. Този човек сме ти и аз.

Jaguar
Николай Киров, съавтор

 
Вашият коментар

Posted by на 4 октомври, 2008 in Литература, Религия

 

Етикети: , , , ,

Фридрих Ницше и възгледите му през погледа на един лаик от 21-ви век

“Постигналите пълно отречение са освободени от всякакво усещане за двойнственост. Те, Арджуна, не са засегнати от симпатии и антипатии и са свободни от веригите на собственото си упорство. Незрелите си мислят, че знание и постъпка са нещо различно, ала мъдрите осъзнават, че всъщност това не е така. Човекът, поел по единия път, ще получи облагите и от двата. Целта на знанието и целта на служенето съвпадат – слепи са тези, които не умеят да проумеят това.”
Бхагавад Гита

“Човек забравя, но не се променя”
Йон Барбу

Чест случай в човешката история е най-противоречивите личности да оставят най–ярките следи. Такъв е случаят на Ницше, една от емблематичните фигури на ХІХ век. Сред философите Ницше би желал да бъде смутителят на спокойствието, човекът със звънеца, който буди спящите, унищожителят на древните крепости, този, който разклаща моралните устои, убива Бог, руши църковните догми. В известен смисъл той постига успех, затова не е чудно, че мненията за него варират от “Осанна” до “Разпни го”.
Много е писано за неговата висока самооценка, за това как сам той се причислява към категорията на гениите. Ницше смятал себе си за роден психолог, за “призван да бъде психолог и душевед”. Действително, някои от неговите идеи привличат вниманието именно със своята точност, с това, че звучат почти като диагнози.

Естествено, един гений има нужда от могъщ противник, на когото да се противопостави, за да докаже превъзходството си. Проектът на живота му е твърде амбициозен. Той не просто си поставя за цел създаването но една нова философия, проповядваща съвършено нови житейски ценности. Той счита себе си достоен дотам, че да замени учението на християнството с нова, по- висша форма на знание.

Философските търсения на Ницше са ориентирани към формулиране морала на свободния човек, намиращ се на пътя на разрушаването на традиционните ценности. Фалшиви, отживели ценности, които подтискат човечността, личността, а в крайна сметка и самия индивид. Да, християнството е изчерпано, но по- добър ли е свръхчовека, алтернативата, която философът предлага? Не потъпква ли още повече съвършеното излъчване на свръхчовека и без това смазаното самочувствие на обикновените хора? Защото дори робите имат право да сънуват своите красиви сънища, свободни поне за малко от своите господари в ефирния свят на Морфей.

Нихилизмът, атеизмът, отрицанието са многоглавата хидра, чието тяло обхваща едно единствено нещо – желанието да отречеш себе си. Ницше, атеистът, достатъчно добре го е постигнал в съчинението си Götter dammerung или Залеза на боговете. Странното е, че това може да се преведе и като зората или здрача на боговете, което все- пак е въпрос на тълкувание. Атеистът Ницше, богоборец, умира като всеки един от нас, смъртен измежду смъртните. Това е достатъчно основание да смятаме, че и той е грешал.

В голяма част от творчеството си, философът се базира на Nibelungenlied (Песен за Нибелунгите). В един опит за ретроспекция, отправен към блажените времена на викингските нашествия, Ницше говори за брадясали войни без всякакво чувство за такт и хигиена. Свръхчовекът не би трябвало да е брадясал, нито пък да намирисва. Културата, която философът насажда е път от нищо към никъде. Влиянието, което оказва обаче, не може да бъде пренебрегнато. Ясно е защо невзрачният мустакат ефрейтор с радост прегръща идеите му.

Немската философия обгръща един спомен – великата култура на Атина и Рим, претворена в немски език, който, както Кант казва “Ако философията е възможна само на гръцки, то тя е възможна само на немски и гръцки”. Ницше разглежда нещата по по- различен начин – ако философията е възможна, то тя е възможна само на немски. “Критиката на чистия разум” говори за две неща – пантеизма на Ренесанса и монотеизма на Реставрацията. Ницше не се вписва в нито едно от двете. Опитът да се намерят сили в човека, които надхвърлят неговия потенциал, неизбежно прекрачват границата на собствената му същност. Свръхчовекът е митологема. Това, което е нужно да разберем е, че човекът не е плът и кръв, а преди всичко дух и надежда. В този смисъл Ницше донякъде е прав и донякъде греши – часовникарят прави часовници, но веднъж сътвореното има свой собствен живот, неконтролируем от своя създател.

Влиянието, което Ницше оказва върху съвременниците си е неизбежно свързано с думи, неизбежно свързани със сила, както Вагнер с музика, както Хитлер с дела. Само че Хитлер става нарицателно за всичко, което не би трябвало да правим, Ницше става нарицателно за всичко, което не би трябвало да слушаме, а Вагнер- за всичко, което не би трябвало да се интерпретира с песен.

Нихилизмът в индо-арийската култура е евивалента на Ницше спрямо класическите ценности. Философът отрича това, което обича и обича това, което мрази, а от всичко остава едно “може би”.

Текстът е на Jaguar и е публикуван още в електронното списание „Българска култура?“

ТУК

 
2 Коментари

Posted by на 4 октомври, 2008 in Литература, Философия

 

Етикети: , , ,