RSS

Category Archives: История

Материали, свързани със световната и българската история.

Митът за мутрите – ключов елемент от митологията на българската съвременност

Една курсова задача, инспирирана от отвращението на автора към преекспонирането на определени лица в медийното пространство. Авторът няма претенциите да открива топлата вода, просто изследва механизма на съответния политически мит.

Както терористичните организации, така и „силовите групировки” или мафиотски структури и техните лидери са обект на множество политически митове. Причините за това вероятно се коренят в самата природа на подобни организации – за повечето хора нелегалният им характер е интригуващ и привлекателен, а елементът на тайнственост създава впечатление за много по-голямо могъщество, отколкото съответната групировка има в действителност[1]. Зрелищната страна от действията на тези формации също има дял в създаването на митове, обвиващи главните действащи лица. Никак не е за подценяване и ролята на медиите при отразяването на събитията. Митологизираното на мафиотските босове има най-малко две основни функции – едната касае членовете и потенциалните членове на техните организации, а другата – техните мишени и обществеността като цяло. В първия случай присъствието на харизматичен лидер, надарен с почти свръхчовешки качества засилва единството в групата, а то е ключов елемент за оцеляване на всяка нелегална организация. То е и фактор, улесняващ вербуването на нови членове. Във втория случай подчертаването на „недосегаемостта” на боса обслужва директно целите на всички подобни организации – да всява респект и страх сред населението[2].

Митът за мутрите (ММ) е ключов елемент от митологията на съвременността и типичен пример на преплитане на реалност и измислица в условията на информационно затъмнение по време на криза или, както гласи народната поговорка, за „ловене на риба в мътни води”. Както всеки политически мит и ММ се създава се по време на екстремална за живота на обществото ситуация, в случая ранните години на прехода. Става дума за мит, „обясняващ” спонтанното възникване на силовите групировки в средите на „осиротели” спортисти, оставени на улицата след краха на социалистическия строй и взели нещата в свои ръце. В хода си историята еволюира до „всемогъщество” на мутрите, дългата ръка на мафията, предполагаемото безсилие на държавата и службите. Вероятно основните мотиви за създаване на подобен мит са класическите – борба за власт, легитимиране на властта, осъществяване на политическа господство. В наши дни обаче този мит почти е изял създателите си. Реален ефект и силен мотив от една евентуална стратегия при създаването на ММ е отместването на фокуса на обществения интерес от процесите на преразпределението и присвояването на държавните ресурси и активи от определена политическа прослойка, пряко свързана с бившите управляващи по времето на социализма. Първоначалната идея за раждането на ММ не е ясна, възможно е просто с цел замитане на следите, но ефектите са очевидни – дестабилизация на държавата, насаждане на масовата нагласа, че „в България нищо не може да се промени”, че „с честен труд не се забогатява”, „мафията е навсякъде” и оттам съответно примиренчески и пораженски настроения сред широките маси, убиване на предприемаческия дух и в резултат –  успешен подход в стратегията да се държат масите в подчинение.

ММ е неразделна част от тотално митовата ситуация след 10.10.1989 г. Формиран едновременно от политическите среди и широките маси, ММ е неразделна част от този за прехода като цяло. Стереотипът с характерните ритуали и символика, собствени кодове и жаргон, собствен цикъл от вицове и дори с жанр литература вече е утвърден. Принудително формиран тип мит, но като парадокс – възникнал двупосочно – и от горе, и отдолу.  По тази причина ММ е и толкова успешен и устойчив– създава се едновременно спонтанно и принудително и намира подходяща среда. Днес ММ представлява сложно- съставна конструкция, става дума за цикъл с множество разклонения от истории и легенди, както тиражирани от определени медии, така и разпространени в ъндърграунд фолклора.  Някои елементи на ММ:

–          Създава се от различни прослойки, но с еднаква интерпретация. Съществуват недосегаеми фигури, които стоят над морала и над закона. Някак си тези фигури са се появили от нищото и са се издигнали сами. Те гребат с пълни шепи от каймака на живота и макар че, както се изрази една журналистка, живеят бързо, правят това по грандиозен начин.

–          В качеството си на интелектуална конструкция ММ е система от достоверни (в огромната си част) и недостоверни елементи. Свързващата логика може да се обоснове както рационално, така и ирационално. Митовата конструкция очевидно е създадена не само с цел отвличане на вниманието, но и с цел дестабилизация на естествения процес на създаване на „средна” класа в условията на пазарна икономика.

–          ММ покрива основната характеристика на всеки мит – илюзорно отражение на социална и политическа действителност в масовото съзнание. Разбирането, че системата е проядена от шуробаджанащина и че липсват ясни правила (т.е. такива и да има, те не важат в еднаква степен за всички), е заместено от безличното обяснение, че „мафията” стои в дъното на всичко и следователно не съществуват контра- механизми за справяне със ситуацията. В резултат, особено в ранните години се наблюдава и масова психоза – осмелилите се да създадат собствен бизнес рано или късно са посетени от мутрите, които си искат рекета. Това не само се потвърждава от действителността, но следват и много по-сериозни сътресения, като масовия фалит на банки, при който стотици хиляди загубиха спестяванията си. Възмездието така и не застига домораслите „банкери” и „фараони”. В по-късно време много от групировките излизат на светло, легализират част от бизнеса си и кодът се променя от „мутра” на „добре облечен бизнесмен”, но устойчивостта на мита е забележителна, защото и в този аспект се покрива с реалността – последните също са недосегаеми.

–          Митът за „другия” като част от ММ. Доста изкривена интерпретация на разбирането за свой и чужд, но парадоксално, правени са опити да се оправдае подобна версия. Все пак, това са „наши момчета”. Най-наглото разпространявано обяснение, тиражирано в пресата: добре, че нашенските мутри „овладели” навреме Черноморските курорти, защото така пресекли апетитите на руската, украинската и чеченската мафии, които едва ли не били на крачка от това да сложат ръка на тях. На масите се вменява, че са случили на по-малкото зло.

–          Визуалните елементи от мита могат да се видят от всеки обикновен гражданин на всяка улица във всеки по-голям град на страната. Класическият портрет на „бореца”, мутра с дебел врат и кожено яке в стил 90-те или с костюм и очила от по-ново време, която (мутрата) приятелски беседва с министър на вътрешните работи, министър-председател или президент. Или както пише в един анализ за Дойче веле Т. Господинов: „Излъчвали сме този образ твърде дълго, но едва сега той минава своята точка на невъзвратимост. Проблемът с образите е донякъде като с мъртвите звезди. Дори след десет години да няма помен в България от днешните мутри и политици, твърде наивна версия, разбира се, то техният образ ще продължи да излъчва.”[3]

–          Харизматичните личности – мафиотските босове. Свидетелство за устойчивостта на мита са множеството книги и публикации, а също така упоритото налагане от страна на пресата. Определени субкултури дори приемат началото на „летоброенето” си от този мит.

Героите, както и във всеки друг мит умират, но в този случай не непременно красиво. Все пак вероятно в очите на нация, участвала в пет войни през последните 110 години е героично да се умре от картечен откос или взривно устройство, да не забравяме и връзката, която 2-3 поколения (работоспособната част от населението) асоциативно правят с тиражираните от предишния режим митове за партизани- антифашисти, чиито живот завършват героично с разстрел. В крайна сметка някои босове като Васил Илиев например биват канонизирани и днес в ъндърграунд средите се носят легенди за щедростта, справедливостта и благородството му. Така митът се сдобива и със свои собствени светци.

–          Отражение върху общественото мнение и нагласи – ММ еволюира, при това в широк спектър в зависимост от манталитета на съответната прослойка. Най-бедните и най-необразованите започнаха с възхищение и подражание. Интелигенцията реагира с безразличие, страх, впоследствие бягство – от страната или от действителността по принцип. 15 години след появата на съответните групировки и съпътстващите ги митове и градски легенди все още има благоприятна среда, в която митологичният цикъл се развива. В допълнение – пресата го подхранва с непрекъснати публикации, като прави всичко по силите се да разширява диаспората. Пример – известен жълт седмичник с огромен тираж посвещава 70% от страниците си на  „знакови фигури от подземния свят” (впрочем още един от кодовете).

На едно по-различно ниво пък, в съвременния фолклор, съществува цял цикъл от вицове за мутри и мутреси.

Поддръжка митът получава и от властимащите. Трудно е да се повярва, че държавата няма ресурси да се пребори с групировките, по-вероятно е да няма политическа воля за това. Ежедневно от страниците на пресата или от малкия екран висши държавни служители вменяват на широките маси колко добре организирани и оборудвани са престъпниците и колко трудна е борбата с тях. Ефектът сам по себе си може да бъде обект на отделна работа, далеч надхвърляща рамките на есето. Потърпевши са всички, но най-податливи са, естествено подрастващите, които възприемат като идеал и подражават на измислените герои. Класически ценности като трудолюбие и почтеност например отстъпват на заден план като непечеливша стратегия за успех, изместени от болните амбиции на това, което доби популярност под клишето „див капитализъм”. Чалгата, наложена от новоизлюпените „бизнесмени” във всичките й аспекти и най-вече като начин на живот отдавна е изместила интереса към стойностна музика, кино, театър и литература, която от своя страна намира заместител в долнокачествени романчета писани от и за мутри. В допълнение, ефирът и пресата нон-стоп захранват потребителите си с новини за псевдоелита, изграден от същите тези хора. Разбирането, че правилата не важат за всички подронва авторитета на институциите и държавата и възпитава конформизъм.

В заключение – все още никой не е оценил пълния ефект на ММ върху обществото, въпреки, че той ежедневно се манифестира крещящо. Това, което митът не обяснява и няма да обясни е как се появиха групировките и кой финансира стартирането на нелегалния им бизнес. В крайна сметка това е и целта – да се предложи интерпретация, различна от истината. Една много вероятна цел на съществуването и окуражаването на ММ е деморализация на обществото и възпитанието на индивиди с определена, лесно манипулируема ценностна система. Фактите недвусмислено говорят, че тези, които не желаят да се примирят със статуквото просто търсят изява вън от страната. Благоприятната почва, върху която ММ продължава да се развива е липсата на изградено гражданско общество, което да формулира и зададе гласно правилните въпроси и най-вече, което има механизъм за противодействие на явленията, които го застрашават и целостта, и ценностната му система, общество, което отказва да бъде превърнато в маса, за чието душевно равновесие са необходими само хляб и кървави зрелища.


[1] Damnjanovic, I. Political myths about terrorist leaders, http://www.allacademic.com//meta/p_mla_apa_research_citation/0/7/1/1/4/pages71149/p71149-12.php

[2] Ibid

[3] http://www.dw-world.de/dw/article/0,,3718291,00.html

Advertisements
 
има 1 коментар

Posted by на 17 февруари, 2010 in История, Лично мнение

 

Етикети: , ,

Колко слепци са нужни, за да се види истината

miscellaneous

„ …Но обяснението си е обяснение, а историята – история. И тя следвала своя начертан от закономерностите път. Източна България (както вече беше показано, поради византийско коварство) се предала. Тогава Самуил и неговите братя продължили държавосъществуването в Охрид, но за този си грях и до днес се въртят в гробовете си и се чудят какво да правят. Историците от Скопие с основание обвиниха Самуила, че е идейно неподкован и като такъв не знаел своята народност, затова се наричал българин. И действително, неосъзнат национално и объркан идейно, този серсемин не знаел какво иска – да се нарича български цар, когато му предлагат славното македонско царство, трона на Александър Велики и антично достолепие.
Но по това време не само Самуил бил несъзнателен. Още по-необразован бил византийският император Василий. Ето как една нова хроника, открита напоследък в един скопски манастир, изобличава неговата заблуда: „Един ден Василий тръгнал срещу Самуила, великиот цар Македонски, и случайно го надвил. Заловил 14 хиляди македонски и им извадил, мерзавецът очите. Тогава бил наречен Василий Македоноубиец.”
След този документ споровете стават напълно безпредметни.
Българите много се уплашили от случилото се. След като разбрали, че дори великите македонски царе не могат да обуздаят византийското коварство, сключили договор с Цариград за двувековно робство…”

Н. Веранов, „Краткосмешна история на България”

Там, където се навдига презрението, хуморът се превръща в сарказъм, по същия начин духовността, преминала през ситото на гнева става сатира. Ако е вярно, че историята се пише от победителите, то какво е победата на съвременна „Македония”? Това е толкова абсурдно, колкото евентуални претенции от страна на италианското правителство към юриспруденцията на Южна Англия. В крайна сметка, провинция Британия е било под върховенството на Рим в продължение на 400 години. Персия и Индия са били под контрола на Александър Македонски за по-малко от десетилетие. Връщаме се към абсурдния виц „Луно, Луно, земльо македонска, пак ли ке те делиме?”.

Българо- македонските отношения винаги са напомняли историята, в която две жени претендирали за майчинство на едно дете, а цар Соломон трябвало да отсъди коя от тях е права. Мъдрецът им заложил капан. Отсъдил, че казусът е сложен и че в името на справедливостта детето трябва да бъде разсечено, а всяка от жените да вземе по една половинка. Натрапницата се съгласила, но истинската майка се разплакала: „Умолявам ви, дайте го на нея, само не го наранявайте”.

Българският народ е толерантен, адаптивен и може би твърде сговорчив. Вероятно причината е в безбройните управления, с които е трябвало да се примирява, както правим това и до днес. За съжаление (или за щастие), тази национална черта е останала в хинтерланда. Центробежните сили обаче сполучливо са я изтрили от етносите, технически български, останали извън Обетованата за бежанците от 1912 г. земя. Иронията понякога е неуместна, защото това, което България е за Балканския полуостров може да се сравни с ролята на Германия за Европа или с Русия за света. Вътрешността, хинтерландът винаги се стреми към разширение, периферията от своя страна се опитва да потиска своята вътрешност. Балансът се превръща в средство за постигане на цел, по-незначителна от предишната.

Друг любопитен пример представлява бившата британска империя. В основата си островът е бил периферия и с безкрайните си опити за потискане на вътрешността стигаме да абсурда, че империята отново е завладяна от собствените си колонии. Една кратка разходка в Лондон би показала някои любопитни ситуации. Нека го илюстрираме с пример. По време на обедната почивка лондончанин пита случаен минувач колко е часа. Другият му отговаря с въпрос: „О, и вие ли сте англичанин?” Същият въпрос, но по-плахо зададен бихте могли да чуете и в Охрид или Скопие: „И вие ли сте българин?”

Без значение е кой носи вината за сегашната ситуация – Йосип Брос Тито, Георги Димитров, Сталин, Великите сили или Вселената като цяло. Това води единствено до парадоксите на „защо” и „как”. „Защо” ни води в лабиринта на причинно-следствените връзки, а „как” в най-добрия стил на номинализма напомня за Пиер Абелар и неговото „Човек трябва да знае, че водата е студена, а огънят горещ, останалото е ерес”.

Интуицията подсказва, че е много по-благоразумно да погледнем какво стои пред нас в бъдещето, да поправим каквото можем, да стигнем където трябва. Би било крайно да се приеме, че „Македонски въпрос” не съществува. Също толкова крайно е този въпрос да присъства като авансцена. Вероятно най-добрата стратегия е хората да бъдат оставени сами на себе си, тъй като дори и сега ние говорим един и същи език, ядем еднаква храна и с еднакво удоволствие се отправяме към близката механа, кръчма, кафана или както щете ги наречете. Когато седнем на една маса, ни вълнуват едни и същи неща и говорим като равни с равни. Ако някой все пак реши да политизира етнос или вяра, добрият отговор е: „Убий простака с мълчание”.

Мълчанието е отговор на всичко и на нищо, но един абортирал интелект е само нищо и заслужава подобно отношение. Всъщност дали Самуил е бил български или македонски цар е без особено значение. По исторически данни Трансилвания е била част от българската държава в продължение на 300 години, но това едва ли е повод Влад Цепеш да се счита за национален герой на България. В същия смисъл Самуил не може да се нарече пряк потомък на Александър Велики. Завистта на провинцията към метрополията търси всякакви изразни начини, а когато липсват аргументи, прекроява се историята.

Не би трябвало да забравяме и още нещо в чисто синхронен план – България бе приета за член на Европейския Съюз, а Македония не е. Най-вероятно европейските историци, които бледнеят в светлината на македонските умове, не са дооценили факта, че Македония разполага с културно-историческо наследство, далеч надхвърлящо въображението на българите. Трябва да им се прости. Те не са македонци. В този смисъл въпросът защо македонските граждани се натискат за български паспорти граничи с ирационалното.

Историческата лингвистика ни предлага любопитния термин „балканизация”. С чисто физически термини явлението може да се обясни като социална форма на ентропия – разпадането на обособени етноси в по-малки общности, общностите в групи, групите – в индивиди. Процесът е естествен, тъй като всяка по-сложно форма било на биологично, социално или културно ниво се стреми към възможно най-ниското съпротивление. Колкото по-ниска е една форма, толкова по-стабилна е тя. Единственото, което може да се противопостави на този процес на фрагментация е обединението на силите срещу изолацията. Надеждата покълва от това, че може би македонските историци ще приемат факта, че не са един атом в изолирана вселена, а са част от сложния комплекс на силите, които се стремят към възход. Един човек, поставен в пълна изолация неминуемо деградира за две или три години, едно семейство се разпада за десетилетия, един народ, поставен извън досега на другите би издържал с векове, но краят неизменно е един и същ. Любопитен е примера с първото норвежко поселение по бреговете на Гренландия. Тази колония е съществувала в продължение на 200 – 300 години, но след безкрайните северни войни все по-рядко и по-рядко акостирали кораби край зелените брегове. Петдесет години след отплаването на последния кораб край бреговете на Гренладия спрял случаен исландски кораб. Моряците открили запазени селища с техните улици, къщи и църкви, пред прага на една от които намерили трупа на възрастен мъж. Това бил пасторът, отслужил последната литургия в последния град. Разбира се, в конкретния случай това не би се случило в Македония. Те все пак са заобиколени от жизнени народи. Поуката обаче остава. Ако не могат да са като нас, нека ни следват, да ни водят, ако са по-добри.

София,
03.03.2009 г.

 

Говорещи букви

Предлагам една интересна статия на Борислав Иванов, посветена на символния език на старите българи. За съжаление авторът не е посочил източниците за своето изследване.

ГОВОРЕЩА АЗБУКА

Езикът на “Говорещата азбука” идва от далечна историческа епоха, когато книжовната информационна технология още не е била открита, а за съхраняване на словесна мисъл се е разчитало почти изцяло на ограничените възможности на човешката памет. При тази мотивирана речева система думите се образуват /генерират/ от фонетични буквени знаци със собствено смислово /семантично/ съдържание. Така отделните значения на буквите в думата изграждат не само нейната звукова /фонетична/, но и нейната смислова /семантична/ стойност. И е достатъчно човек да познава азбуката, за да започне да разбира смисъла на казаното. Азбуката се състои от 30 установени досега значещи звукови атомарни знаци. Значещи, защото всеки буквен звук означава определен обект, както и отделни характерни свойства на този обект. Съпоставените обекти на азбучните звукове са части на лицето – нос, очи, уста, зъб, части на тялото – ръка, крак, мъжко, женско, фундаментални природни обекти – огън, небе, земя, дърво, вода, камък, както и общовалидни свойства и действия – голям, малък, много, има, няма, търкалям, хвърлям и др. Генеративността на езика се състои в това, че при участието си в думата, буквените звуци участват със своите значения в смисловото изграждане на думата, т.е. според отделните букви, съдържащи се в думата, може да се се разбере какво означава тя. Буквеният звук Зъ означава – огън, но и топлина, светъл, пека -, Дъ означава – зъб, но също острие, плоча, бял -, Нъ означава – уста, но и отвор, давам, закръглен -, Бъ означава – голям, но и стар, по-възрастен, по /сравнителна степен/ -, Лъ – гръд, но и висок, майка, извор, връх -, АЙ – небе, но също и най-висш, вечност -, Йо – очи, но и вода, две – и т.н. При линейното съчетание на буквените звуци в думата, от тяхните значения се генерира смисловото съдържание на думата, например ДъЛъ – зъб висок – длето, дялам, далта; БъЛъ – голям височина – планина, било, палат, балкан; ЗъДъ – пека плоча /т.е. печена плоча,тухла/ – зид, сдание, зидам; ЗъНъ – огнена уста – слънце, съмва.
На буквените звуци от “говорещата азбука” по естествен път съответстват графични буквени знаци, изобразявящи обектите, които буквените звуци означават. Дъ – зъб – Д, У – ухо – У, Чъ – нос, едно – 1, Лъ – връх – Л, КРъ – крак – К, Тъ – мъжко – Т, Зъ – огън – може да се изобрази със зигзагообразен знак, наподобяващ пушек З или Z, Бъ – голям – с вдигната над главата ръка Б, А – няма – с широко разтворени ръце А, Мъ – мой, имам – със свити към гърдите ръце – М. По същата логика придобиват графичния си вид и другите букви от “Говорещата азбука”: Нъ – уста; Гъ – дърво, растение, раста; Ер – език, листо; Къ- гънка, женско, пораждам; Йо – очи, вода, две; БРъ – клони, платно, парцал; Ор – камък /вж.фиг. 1/. Когато ръката сочи надолу, това несъмнено показва нещо “малко”, оттам идва графичният знак за звуковата буква – Аъ – малко, незначително. Хоризонтална черта отдолу е “земя” – ГРъ, а хоризонтална черта отгоре или крилообразно очертание е “покрив” или “крило”, значението на звуковата буква Ю. “Много” – Ръ, но също “пръсти” и “4” – число, намира символно представяне в четирите рамене на кръстачката. До днес математическите действия събиране и умножение се отбелязват с “+” и “Х”. Посочването с пръст за потвърждение, отговарящо на звукът Ъ – да, е, тоз -, съвсем естествено се представя графично с вертикална черта. За символен знак на И- хвърля, оставя – служи “лък със стрела”, а знакът за звуковата буква О – месо, плът – напомня за нещо, което има крайници и глава т.е. представител на животинския свят. Звуковата буква Е – гърло, викам – се изобразява със символ, оприличаващ шия с няколко обръча, задължителни за древността атрибути. За означаване на Я – смях – служи изплезен език от уста, подобно на латинско Q, със запазени следи и в днешното ни Я. Мелнично или грънчарско колело, както и обикновено колесно колело с ос в центъра, дават най-близка представа за фонетичната буква ТРъ – търкалям, колело, стръмен. МРъ – мърдам, жив, мръщя се – съвсем убедително се свързва с вълните на морето, езерото, водата, доста сходни с набръчкано смръщено лице. АЙ – небе, най, висш – съвсем безспорно се олицетворява от звездите.
Смислово изградени от значащи атомарни звуци – фонетични букви на лесно запомняема азбука, думите се превръщат в указатели към мисловни понятия, а речта в изразител на мисълта. При един такъв силно ограничен по състав праезик, контекстуалното влияние определя в най-голяма степен семантиката и по правило жестови знаци задължително са съпровождали разговора, а насочващи рисунки са придружавали кратките надписи върху ограничени повърхности от камък , глина, дърво, кожа, метал. За развита система от граматически правила, по-сложен синтаксис, служебен лексикален състав и свободно словотворчество е още твърде рано да се говори, те се появяват с писаните граматики и с книжовните образци на обемист словесен запис.
Превъзхождащ примитивните местни племенни говори, азбучно мотивираният език ЪЗъ Ер – аз език /аз говоря/ – за пръв път става изразител на по-абстрактни нравствени категории, което открива пред хората възможност за разбирателство, за обща вяра в обширни географски райони. Така още в дълбока древност универсалната реч способства за институционално организиране на предкнижовни териториални държави – БъЛъ ГРъ – велика/голяма/ земя – велика крачка по пътя към съвременната цивилизация.
miscellaneous

 

Етикети: , ,