RSS

Хаотични разсъждения, част І

10 Окт

Преди няколко години покойният вече професор П. Парижков, който ни преподаваше книгознание, ни възложи да напишем работа по темата „Защо това ще убие онова”. Пояснявам, става дума за глава V, която Виктор Юго е вмъкнал ни в клин, ни в ръкав в своята „Парижка Света Богородица”. Честно казано, получи се една доста хаотична работа, в която есеистичния стил безнадеждно се оплете със статистика, интервюта, разсъждения върху глобализацията и какво ли още не. Не успях да се противопоставя на желанието да оплюя така наречената „масова култура” и влиянието на глобалната мрежа. Не се гордея много с тази работа, а разсъжденията в нея са доста омотани. Смятам обаче да я публикувам, разделена по глави, защото проблемите, засегнати в нея все още ме вълнуват. Тогава я нарекох (пак в пристъп на заяждане) „Как се наричат жителите на глобалното село”. Сега ще я пусна под простичкото „Хаотични разсъждения, част еди-коя си”, бележките, цитатите и източниците са в края на последната глава.

Дръжте се – следенето на хаотични мисли не е лесно:) Започваме.

Само преди някакви си 40 -тина години (родените тогава все-още се имат за млади хора), канадският учен и социолог Х. М. Маклуън представи пред света теорията си за глобалната прегръдка, заличаваща пространството и времето на нашата планета. През 1962 известният до момента само в академичните среди канадски професор издава The Gutenberg Galaxy: The Making of Typographic Man, а през 1964 – Understanding Media: The Extensions of Man, с което си спечелва и прозвището “медиен гуру”. Според философията на Маклуън, смяната на епохите се определя от развитието на средствата за комуникация – били те език, пари, пътища, печата, науката, компютрите или телевизията. Съвременната епоха той нарича “Епоха на новия племенен човек”. Планетата, главно с помощта на телевизията, се превръща в глобално село, в което в което се знае какво става във всеки момент, във всяка точка на света.

Информацията винаги е била и ще си остане най-ценната стока. Середновековните алхимици са посвещавали години от живота си в безплодни опити да открият философския камък, да превърнат оловото в злато. Това, което те така и не са постигнали го постига Гутенберг през ХV век. Истинското злато са оловните букви на печатарската преса, средството за разпространяване на информация. В този смисъл “Гутенберговата галактика” не може да залезе, тя просто се трансформира в нещо друго.
В заключителното си обръщение на един симпозиум за бъдещето на книгата Умберто Еко посочва, че Маклуъновият „край на Гутенберговата галактика“ е преповтаряне на съдбовното пророчество от „Парижката Света Богородица“ на Виктор Юго: сравнявайки книгата и своята любима катедрала, Фроло казва „Ceci tuera cela“ – това ще убие онова, книгата ще убие катедралата, азбуката ще убие иконата.

Но нима при всяка смяна на една епоха с друга големите умове не са се вълнували от въпроса ще оцелее ли светът такъв, какъвто го познаваме? Дори в египетски гробници на почтената възраст от 2500 и повече години археолозите днес откриват ръкописи в стила “…на къде върви света… младите поколения нехаят за старото знание и не се подчиняват на правилата…”. Човекът по своята природа е консервативно същество, за което всяка новост подлежи първо на отрицание, чак след известно преосмисляне той е готов да изпробва и след неопределено време – да приеме. „Ceci tuera cela“ е просто инстинктивната реакция, която можем да очакваме при всяка една нова вълна на технологията.

“Това е лош навик, който хората вероятно никога няма да преодолеят. Като старото клише, че краят на века е време на упадък, а началото на следващия – сигнал за възраждане. Това е просто начин да се организира историята така, че да пасне на това, което искаме да разкажем.”[1]

Сега има повече физика и по-малко демонология, преди петстотин години е било обратното, но по общия брой модели епохите не се различават принципно. Принципната разлика се заключава в това, че сега има неизмеримо повече комуникации. Тиражирането (да не се бърка със създаването) на интелектуални продукти, предаването на сведения за тях посредством печатните издания, телеграф, радио, ТВ, лекции и семинари в рамките на системата за всеобщо образование, а сега и мрежата Интернет – ето какво отличава коренно съвременното общество като информационно. И зад думата „информация“ се крие именно комуникация, а не знание. [1]

“Това” убива “онова” и на свой ред е убито от нещо по- ново и по- страшно, а то пък пада под ударите на следващото и така докато има цивилизация. Глобалното село на Маклуън днес е факт, то дреме в здравата прегръдка на масмедиите. А как се наричат жителите му? Във всеки случай не благородници… Доколко са били прави и доколко грешат Юго и Маклуън в мрачните си прогнози и как изглеждат нещата през очите на съвременници като Умберто Еко? Целта на тази работа е да анализира проявленията на печатното слово, средствата за масова информация и комуникация и да разгледа влиянието им върху човека и обществото.

Виктор Юго и главата “Защо това ще убие онова”

Някои страни в творческото наследство на Юго отдавна принадлежат на миналото: днес неговият ораторски патос изглежда старомоден, многословните му описания – скучни, склонността да гради ефектни антитези, мисли и образи – наивна. И така – защо това ще убие онова? Творчеството на Юго по принцип е по някакъв начин погълнато от архитектурата, като че основата на човешката цивилизация е градена от дърво и камък, а не от думи. Така се получава любопитен образ, образ истински, но като че обърнат наопаки. В тълкуванията на едно от най-големите човешки откровения се счита, че апостол Петър е основателя на Римската църква заради изразът посочен в началото: “Ти си камък и върху тази канара ще построя своята църква … и портите на Ада не ще й надделеят” [2]. Само, че Petrus e камък, а Petra – канара. А канарата е Божието слово, а не камъните, с които строим домовете си, или по-метафизично казано книгите, с които описваме живота, чувствата, асоциациите си. Защото канарата, върху която строим са думите и откровенията, а не архитектурата на безполови учения или храна, която нито е заситила, нито оказала помощ на хората, възползвали се от нея.
А след като цитирам Библията, няма как да не започна с “В началото бе словото”.

Мнозина твърдят, че френската литература се радва на една съмнителна репутация единствено въз основа на факта, че обича да дава етикети. Мислителите от епохата на Юго виждат, или по- скоро копнеят да видят свят подреден и организиран, без той да е такъв. И тъй като реалността очевидно не съвпада с представите им, те са длъжни да я прекроят по своя преценка. Не случайно Сорбоната издава декрета си срещу метеоритите: “От небето не могат да падат камъни, защото на небето камъни няма!” Точно с този подход на архивиране сто години по-късно една друга нация гореше книгите в центъра на Европа. Разстоянието от алегорията до романа не е голямо. То е само една разлика между линейната структура на скандинавския кенинг “смеещият се с нож под плаща”[3], до романизираната аналитична структура на “със скрити оръжия и предателства”. В този контекст един плосък характер, който не търпи развитие, напр. Жан Валжан, с нищо не е по-добър от кмета на Париж или от гвардейските части, изпратени срещу метежниците. Ботев го казва по-добре: “Плачете за Париж!”. Но Ботев е практик, а Юго привърженик на теории. Някъде е казано, че теорията без практиката е мъртва, а практика без теория – сляпа. Ако е така, то по-добре сляп и жив, отколкото несъществуващ. Живо куче струва повече от мъртъв лъв. Живото слово на една книга може и да разплаче, докато скованата архитектура най-вероятно ще впечатли наблюдателя, може би ще го вдъхнови, но със сигурност няма да го накара да пролее сълзи. Какво казваше Оруел за писането на книги? “Ужасна, изтощителна работа, като безконечен пристъп на мъчителна болест”.

В този контекст е по-разумно да се вземе вид и диахронния план на едно развитие. Ендимион се е влюбил в статуята си, но ако не бе Deus ex Machina, статуята щеше да си стои такава и до свършека на света [4]. Френската класика не би могла да очаква божествена намеса. Остава си мрамор, изваяние на неподвижността. Безкрайната стагнация на една литературна традиция не я прави класическа. Глупакът от първо действие не се превръща в умника от второ.

Юго до ден днешен неизменно присъства в списъците за задължителна литература и вниманието към него държи едно постоянно ниво сред масовия читател по цял свят. На масовата култура обаче ще се спрем по-надолу. Силата на Юго не е в литературните му излияния, а в идеите, закодирани там – свободата и правото на светлина и щастие на всяко човешко същество. Дали обаче съвременния човек от средната класа разбира това право и дали се стреми към него? Точно добрият стар Юго не би трябвало да лее кървави сълзи по “загиващата архитектура”, след като остава в историята именно с литературните си произведения, отпечатвани и преиздавани в милионни тиражи благодарение на изобретението на Гутенберг. Но понеже винаги има едно “но”, дали все пак неговият Фроло не е надникнал в едно много далечно бъдеще, където предсказанието му се е сбъднало?

следва в част ІІ

Advertisements
 
Вашият коментар

Posted by на 10 октомври, 2008 in Лично мнение

 

Етикети: , , , ,

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

 
%d bloggers like this: