RSS

ЛИЧНОСТИ: МИХАИЛ БУЛГАКОВ

05 Окт

МИХАИЛ БУЛГАКОВ
Ролята на цензурата
като катализатор за създаването на романа “Майстора и Маргарита”.
Приложение:
Живот и творчество, белязани от цензурата.

Bulgakov/Truden

“ Най-добрата цензура е забравата”
Анонимен автор


Също както в древното китайско проклятие, Михаил Афанасиевич има “честта” да живее в “интересно време”. Защото края на ХIХ и началото на ХХ век безспорно е един от най- бурните, размирни и спорни периоди в историята на човечеството. Именно този период формира авторския облик на Булгаков.

М.А. Булгаков е своего рода феномен за съветските времена. Още в младежките си години той ненавиждал идеята да се пише по “социална поръчка”. Във времена, в които конюнктурата и страха погубват не един талант и не един блестящ интелект, в писмо до правителството от 1930 г. той пише: “… Дори не съм правил опити да напиша комунистическа пиеса. Предварително знам, че няма да се получи…”. Подобна невероятна смелост може би се дължи на това, че Булгаков никога не е отстъпвал от творческите си позиции и от идеята да бъде самия себе си и в най-трудните моменти. А такива той има много, точно защото подобни позиции тоталитарния апарат не може да допусне. Булгаков изпитва на гърба си ужасния натиск на мощната административно – бюрократична система от сталинските времена.

Творчеството на М. Булгаков е явление в руската и световната художествена литература на ХХ в. В аналите на “протестната” литература едва ли има по- блестящо и нестандартно произведение от “Майстора и Маргарита”. Михаил Бугаков сътворява своя шедьовър през 30-те години на ХХ в., във времето на войнстващ сталинизъм, когато на практика всичките му произведения са забранени.

Странно е, че в една игра на авторство като че ли именно цензурата е “виновник” за раждането на “Майстора и Маргарита”. Защото създаването на подобно произведение не би било възможно в едно свободно и демократично общество, в което потъпкването на човешките права и ограничаването на личното мнение са наказуеми. Ако такова общество изобщо може да съществува. Един писател, формиран в подобно общество никога не би постигнал студената самота. Да си сам е донякъде сходно с това да си цензуриран, гениален и отхвърлен.

Стигаме и до обратната страна на медала. Ползата от цензура. В нашия език е влязла любопитната латинска дума “ценз”. Влязла е като нещо положително. Добре е да го притежаваш. Лошо е, ако ти липсва. В своя “Сатирикон” Петроний оставя името си на цензор: Arbiter Elegantiae – Ценител на Изящното. Историята е любопитна, самият цензор се самоубива, за да каже на тогавашният силен на деня, че “предпочита да слуша воя на Орфо в сенките на Хадес, отколкото скимтенето на Нерон в опитите му да е велик артист.” Цензурата е добра, препоръчителна е. Когато не се прекалява с нещо добро. Хората имат необичайната склонност да определят себе си чрез нещастието и страданията. Не е новост, че най-добрите постижения човешки се създават във време на терор, смърт и … цензура. Вярно, Втората Световна Война ни даде Холокоста и атомното оръжие, но ни даде и атомните електростанции. Ако не бе немската цензура, може би нямаше да я има и Теорията на Относителността. Ако го нямаше Сталин, къде щеше да е Булгаков.

При Булгаков, с риск да прозвучи като клише (самата фраза вече е клише), идеята за човешката свобода е провокирана от лично изстрадани истини. Свободата и нейното разбиране е една от основните идеи в “Майстора и Маргарита”. Същата тази възвишена, идеализирана свобода, за която мечтае и ще мечтае човечеството. Свободата, на която са посветили безсмъртните си произведения гениални майстори на перото и четката. Свободата, заради която се е проливала кръв в многобройни войни и революции. И свободата, с която не знаем какво да правим. Нашата независимост е и наша отговорност. Ние не обичаме да поемаме отговорност. Тежи ни.

Самият Хегемон на протектората Юдея пита “Що е истина?”. В романа на Булгаков той не го разбира, както не го разбра и в действителността. Човечеството не иска истина, а цензура. Тя прави живота по-прост, разбираем. По-лесно е да си с течението, отколкото да си самото течение. Тези, които са искали нещо друго, трето, не е трябвало да се раждат. Трети избор просто не съществува.

Свободата в тоталитарното съветско общество е преследвана, ограничавана, отричана, смачкана. Преследванията и забраната на произведенията му принуждават автора да скрие своето анти-сталинистко послание зад воала на една объркана алегория за борбата между доброто и злото. По този начин именно условията на ограничаване формират двойнствения сюжет на “Майстора и Маргарита”.

Друга основна идея в романа е проблемът за доброто и злото. Защото в света наистина съществува зло и толкова често тържествува над доброто. Побеждава го, променя го, изкривява го, превръща го в свое огледало. А човекът явно обича да твори злини, но не както и да е. Прави го в ореола на своята праведност. Иска ни се да защитим грешките си в светлината на факта, че тези, които сме наранили са си го заслужили. И никак не е удобно, когато добрият човек, когото сме халосали по главата с нещо тежко започне да пита “Ама как? Ама защо?” Ето пак цензурата. Тя помага, за да не се задават излишни въпроси.

Във всички времена тези въпроси са вълнували големите умове но човечеството. И днес, редом с прогреса в обществото, се сблъскваме с все същите човешки пороци, непромеменени, непроменящите се- лъжа, лицемерие, предателство, кражба, бездуховност. При Булгаков тези проблеми са поставени с особена острота, защото целия му живот е обърнат наопаки, омърсен от тържествуващото по онова време в страната изначално зло.

В такива исторически условия авторът създава «Майстора и Маргарита». В своята история Булгаков обрисува Москва през 20-те и 30-те, най-трудните години след революцията. Това е времето на НЕП-а, на “електрификацията + съветска власт”. Годините, когато ОПОЯС създава основите на съвременната лингвистика, а Данаил Хармс трогателно описва летящите бабички. Остап Бендер е все още в търсенето на “своя милион в чинийка със синя ивица”, а И. Илф и Е. Петров са във възторга на онова “което тепърва има да стане”.

Време, когато са изтривани цели културно-исторически пластове, които не се вписват в схемата на партийните идеолози. Руското изкуство от началото на века, творчеството на модернистите от 20-те години, става на практика недостъпно. От библиотеките се изземват книгите на руските философи-идеалисти, репресирани са летератори и писатели емигранти. Подлага се на гонения творчеството на С.Есенин, А. П. Платонов, О. Э. Мандельштам, живописта на П. Д. Корин, К. С. Малевич, П. Н. Филонов. Разрушават се паметници на цър¬ковната и светската архитектура: само в Москва през 30-е г. са унищожени Сухарева башня, храма на Христос Спасител, построен с волни пожертвования в чест на победата над Наполео¬н, Червената и Триумфалната порти, манастирите Чудов и Воскресенский в Кремъл и множество други паметници, създадени с таланта и труда на народа. Внезапно много представители на същия този народ стават, незнайно защо, “врагове”.

Арестите на така наречените “врагове” през 1935—1936г. нарастват в геометрична прогресия, през 1937 г. достигат апогея си, за да затихнат (но не са окончателно прекратени) през 1939 г. За тези години са репресирани 1108 от 1961 делегата на XVII конгрес на ВКП(б), около 40 хил. от 80 хил. офицери. Огромни загуби понасят научната, техническата и творческата интелигенция, също така духовенството (от 1930 г. Нататък са закрити 90% от църквите). Общото число на репресираните достига 2 милиона души. В западната историческа литература събитията от тези години често се наричат “Големия терор” и “Великото безумие”, т.е. действия, за които няма рационално обяснение. Интересен е и факта, че чистката върлува най-често измежду членовете на партията. Ако един безпартиен има шанс от 50% да попадне в затвора, то за отговорен партиен другар съотношението вече е 75%, а за кадрите от управляващата олигархия то вече е 90%. Има един единствен, за когото вероятността граничи с 1. Не е Булгаков, а неговият личен цензор Сталин. Но той не отива в затвор, нито в изгнание, нито пък на разстрел, доколкото знаем от историята. Още една от ползите на цензурата.

В такава обстановка Булгаков работи над романа си, при това с ясното съзнание, че той едва ли ще бъде издаден. Извикан от въображението му, пред нас се разгръща един кошмарен свят на фантастични характери, обезумели бюрократи и невъзможни социални експерименти, едновременно комични и ужасяващи.

Основният персонаж в романа е самият Сатана, който се появява на сцената зад маската на чуждестранен съветник, представящ се за професор по черна магия на име Воланд. Придружен от оромен говорящ котарак и “преводач” в карирано сако и напукано пенсне, Воланд хвърля в смут Москва, а след него шестват хаосът и опустошението.

Bulgakov/Truden

В началото Воланд предсказва обезглавяването на известния редактор Берлиоз, а когато това наистина се случва, окупира апартамента му. По неведоми пътища той изпраща един дребен бюрократ в Ялта, друг пък мистериозно изчезва почти напълно, с изключение на костюма, а неколцина са ужасени дотам, че настояват пред властите да бъдат прибрани в добре охранявани затвори, в името на собствената им безопасност.

Единственият свидетел на появата на Воланд, посредственият млад поет Иван Бездомни, е въдворен в психиатрична клиника. По същото време, в същата клиника живее истинският обект на посещението на Воланд, автор на непубликуван роман за Пилат Понтийски. Съдбата изглежда не е лишена от чувство за хумор – Булгаков умира забравен като своя Майстор. До него е само Маргарита – и последните му думи: “Нека знаят”.

Bulgakov/Truden

Майсторът, както той сам се нарича, е доведен до лудост от опустошителните рецензии, отхвърлящи произведението му. Той е пречупен и омаломощен не само от жестоката критика на издателите, но и, както намеква Булгаков, от преследвания на политическа основа. Зад образа на Майстора се крие самия автор, преживял на собствен гръб гоненията и нападките на критиците и давлението на сталинския цензурен апарат.

Два паралела съществуват в световната литература. Дон Кихот и Санчо Панса (б.м. мнение на Клео Протохристова за аналогия между двата романа и основните протагонисти) – Сервантес също е бил цензуриран в Англия. Вторият е роден продукт. Христо Смирненски със “…съпруг бе мракът, глупостта пък булка ….. роди се не дете, а зла свекърва и цензура се назова.”

Алегорията на Булгаков не би могла да остане нецензурирана. Дяволът не е съвместим с атеизма на времето, Ха-Ноцри е мистика, древен Йерушалаим е пропит с “опиум за народите”, а на всичкото отгоре Пилат поразително прилича на отговорен партиен другар, който си “измива ръцете”.

Историята на Пилат е вид паралелно повествование, което приема различни форми в романа на Булгаков. То се явява ту като ръкопис в ръцете на Маргарита, тайнствената любима на Майстора, ту като сън на лудия поет Бездомни, ту като исторически достоверна случка, разказвана от самия Воланд. То е като сребърна нишка, просветваща в различни участъци от тъканта, а във всеки проблясък читателят вижда различна трактовка на проблема за свободата.

Провокиран да види сцената от всевъзможни гледни точки, читателят започва да се замисля кой всъщност е истинския автор на тази история. Основният роман и този на Майстора завършват по един и същ начин, превръщат се в една книга. Майсторът и Булгаков се сливат в едно. Това са само два от въпросите, за които Булгаков провокира съзнанието на читателите в един уникален роман, в който историите се съдържат една в друга като руски матрьошки. Неговият Дявол е не само занимателен и интересен, той е справедлив и необходим – “Какво щеше да прави вашето добро, ако злото не съществуваше и как щеше да изглежда земята, ако от нея изчезнат сенките?”

Въпреки, че посланието е скрито зад маската на фантастиката, Булгаковата сатира е безпощадно реалистична и конкретна, тя е исторически и психологически достоверна; времето, градовете и хората се вместват в живописна и убедителна картина и неслучайно се раждат изрази като “Булгаковска Москва” и “Булгаковски Киев”, забранената почва, от която по-късно ще възкръснат “Децата на Арбат” и “Ракова болница”.

Романът, съвсем обяснимо, вижда бял свят чак през 1967 г., почти три десетилетия след смъртта на автора. Все-още стои въпросът дали светът е бил съвсем готов за тази книга през 30-те години. При условие, разбира се, че е узрял за нея днес. Все-пак опитите на цензурата да обрекат автора и произведенията му на забрава не се увенчават с успех. Сбъдват се думите на Воланд – “Ръкописите не горят”.

Шокираща, затрогваща и невероятно забавна, книгата не прилича на никоя друга. “Майстора и Маргарита” е различна книга при всеки нов прочит.

Цензурата също е форма на творчество. Изкривено, да, плагиатстващо, неспособно да роди нищо от себе си, но все пак… Сенките на Булгаков са неговата собствена несигурност, забраните, с които не се е справил, табутата в собствените ни съзнания. Сигурно е само едно – земята привечер не винаги е така очарователна.

Advertisements
 
Вашият коментар

Posted by на 5 октомври, 2008 in Литература

 

Етикети: , , , ,

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

 
%d bloggers like this: